Изкуството на Ренесанса – част II

 

Проторенесанс (дученто и треченто)

 

Материалът е подготвен от: Оливера Попова

 

През XIII и XIVв. властта на феодалите над градовете в Италия отслабва. През същото време в областта на изкуството е налице процес на отърсване от византийското и готическото влияние. Като изоставят готическите форми, архитектите дават преднина на постройки с класически форми. Техните църкви и сгради били проектирани „all’ antica” – "по начина на древните”.

 

Художниците, като разчупват нормите на византийския иконографски канон, създават примитивно изкуство, пълно със сила, изразителност и дух.

 

Водеща роля в изкуството на Италия играе гр. Флоренция, който става най-рано буржоазна република. Знаем, че „ренесансовото съзнание” е било италианска идея и не може да има никакво съмнение, че Италия е била водеща в развитието на ренесансовото изкуство, поне до началото на XVI в. Този факт обачев никакъв случай не означава, че Ренесансът е бил ограничен до Юга.

 

Живописта на дученто и треченто не е още в пълния смисъл на думата ренесансова. Тя все още се придържа към византийските идеални типове на иконографията. Новото при нея е това, че тя става пространствена, а идеалната византийска линия, която обезплътява формата се изоставя.

 

Първият художник, който изоставя византийската линия в живописта е Джото ди Бондоне /1277-1337/. Той живее и работи във Флоренция. За него Бокачо пише, някъде около 1350г., че „възвърна блясъка на онова изкуство, което бе заровено в продължение на много векове”. Заслугата на Джото за новото насочване на изкуството е безспорна и голяма.

 

Фигурите му са едри и обемни, разположени в пейзажна обстановка, която не е изцяло условна като византийската, а носи известни черти на нещо видяно, нещо реално. Той моделира светлосенъчно формата.

 

Характерни за рисунките му са широко застъпеното профилно изображение и погледът, който си отправят фигурите една към друга и чрез който изразяват мислите си. Движенията при Джото са сдържани и неговите фигури не са лекоподввижни. Джото познава човешкото лице и борави с неговия израз, нещо, което малцина от неговите съвременници правят, особено в профила.

 

Джото рисува религиозни сцени из живота на Христос, Мария, на св. Франциск Асизки и др. Извънредно внушителна е фреската му „Сватбеното шествие на Йоаким и Ана” с тържествени и величави фигури.

 

Съвременници на Джото са не по-малко известни от него – Симоне Мартини, Дучо и др. Художници предимно от школата на Умбрия.

 

Симоне Мартини /ок. 1285-1344/ показва пръв признаците на новото светско изкуство, в портрета на Гвидоричо да Фолиано. Фолиано е нарисуван въоръжен на кон.

 

Скулптурата се развива под силното влияние на античната римска скулптура.Основоположника на новата скулптура е Николо Пизано /1215-1280/. Той сякаш споява античността с готиката - колоните, поддържащи амвона, завършват с коринтски капители, а остротата на ъглите се заменя с класическа плавност на линиите. Пизано работи релефите на амвона и кръщалнята на гр. Пиза. Макар, че архитектурните форми на амвона са готически, то релефите са нови по дух и различни от готическите. В тях се открива силното влияние на римските погребални саркофази. Скулптурният език на Николо Пизано е обемен и пластичен.

 

Следва...