Византийско изкуство – част II

/Живопис/

 

Материалът е подготвен от: Оливера Попова

 

 

Византийската живопис внася нещо ново в дотогавашния сюжетен кръг на изкуството – темата за майчинството, но се ограничава само с отношенията между Мария и Христос. Най-важната и особеност е, че отразява вътрешния живот и преживяванията на човека.

 

Докато елинистичното изкуство въплътява дълбоки човешки преживявания в пластични, живи образи, то византийската живопис ги предава в измислени, неземни, аскетични образи на пророци, светци, мъченици и др.

Неземното на образите е постигнато чрез плоскостно рисуване, чрез линии, неподвижност, несързмерност между отделните части на тялото, чрез широко отворени мистично гледащи очи. Ограничена твърде много от религиозни норми, живописта прави значителна крачка напред в колорита. Византийската живопис е картинен разказ на събития от библията и евангелието.

 

Византийската живопис се разпространява сред народите, които приемат християнството от Константинопол. Византийският изобразителен стил обаче получава националната специфика на различните народи – българи, руси, сърби и др. Но и в самата Византия по едно и също време живописта в стилово отношение не е единна и цялостна както през различните периоди, така и при различните територии. В столицата процъфтява официалната представителна живопис под влияние на дворцовата етикеция и строгия контрол на висшето духовенство, а в отдалечените провинции се развива живопис, която изобразява по-човечни типове – с реализъм в подробностите и правдивост на обикновените човешки чувства и преживявания.

 

Византийската живопис изживява периоди на упадък и подем. При всички случаи, когато се обръща към античното изкуство, тя е в подем, възражда се.

Мозайката се прилага нашироко. Разбира се, мозайката не е византийско откритие. В Предна Азия, в Рим и Гърция тя е използвана по подовете, а във Византия е предимно стенна живопис.

 

По времето на император Юстиниан /527-556г./ византийската култура и изкуство са в разцвет. Това е времето на Юстиниановия ренесанс. Разцветът на живописта от Юстинианово време се вижда по-добре от мозайките в Равена, Италия. Равенските мозайки дават много добра картина за представителното дворцово изкуство на Византия. В тях е подчертан интересът към конкретната личност. Изобразени са официални лица – император Юстиниан и епископ Максимилиан, императрица Теодора със свитата си.

 

От 726 до 842г. редица византийски императори водят борба срещу почитането на иконите. Това е времето на иконоборческия период. Според иконоборците Бог не може да бъде представен чрез човекоподобни зрително-сетивни образи. Затова през този период религиозната живопис е в упадък.

 

През управлението на Македонската византийска династия се възстановява почитта към иконите. Живописта е отново в подем. Това е периодът на Македонския ренесанс. Макар, че влиянието на античното изкуство е безпорно, с течение на времето живописта се канонизира. Вселенските събори на църквата дават строго определени предписания за мястото на всеки светия в живописната украса на храмовете. Погледите на Мария, Христос, светии и мъченици стават строги и мистични, а жестовете им са повлияни от тези на двореца.

 

Забележителни паметници на представителното направление са мозайките в манастира Дафни до Атина, в Никея, а най-ранните стенописи в костницата на Бачковския манастир край Асеновград.

 

Превъзходни творби на народностното направление в живописта са стенописите в Нерези /днешна Македония/ сътворени от неизвестен майстор. Живописта е суха и няма нищо общо с моделировката на античното изкуство. Но тук има нещо ново, нещо реалистично. Художникът е предал с учудващо майсторство дълбоки човешки чувства и преживявания. Например в сценатата „Умиление” Мария прегръща мъртвия Христос и допира бузата си до лицето му. Често пъти жестовете и движенията на фигурите, макар и неестествени, разкриват дълбоки и човешки чувства.

По време на управление на династията на Комнените /1057-1204/ традициите на Македонския ренесанс се продължават, но живописта постепенно се схематизира и сковава от църковните догми.

 

Византийската живопис преживява последен разцвет в края на XIII и през XIVв. при династията на Палеолозите. През Палеологовия ренесанс се чувства най-силно влиянието на античното изкуство. Живописта става обемна, триизмерна. Лицата и телата се моделират със светлини и сенки. В композициите навлизат антични мотиви. Най-ярък представител на Палеологовия ренесанс са мозайките в Кахрие джамия, Константинопол.

 

Палеологовият ренесанс не е единствено направление в областта на изкуството на Византия от това време. Извън Константинопол в южната част на Балканския полуостров се развива друг иконописен стил – плоскостен и линеарен.

Последният византийски ренесанс, макар и да е характерен с подчертан интерес към античното изкуство, не е могъл да изведе изкуството от религиозните нормативи или пък най-малко да внесе в него полъх на реалния живот.

 

През XIVв. във Византия се разпространява религиозното учение – исихазъм, което проповядва отшелничество и уединение, бягство от света. Под влияние на исихазма се увеличава броят на монасите и манастирите. Исихазмът не е могъл да възприеме интереса към реалната действителност, изявен в изкуството на Палеологовия ренесанс, тъй като е в противоречие с основната му идея за бягство от света, за уединение. Изкуството на Палеологовия ренесанс се оказва в последна сметка задушено от исихазма. Обемът и светлосянката в живописта се заменят с линията и плоскостта.

 

Край